Не мога да чакам повече! Купувам.


Ех тези стъпки – чакай, купи, чакай, продай. Няма спасение от тях.

Всяка от тези стъпки включва различни процеси. Техният ред е задължителен за следване. Ето как изглеждат стъпките:

  • Изчакай – управление на емоциите
  • Купи – анализ и оценка, управление на риска, управление на емоциите
  • Изчакай – управление на емоциите
  • Продай  – управление на риска, управление на емоциите

Управлението на емоциите е на всяка стъпка, управлението на риска е на две от тях, а анализът и оценката е само на една.

Да подчертая – границите между стъпките и елементите не са конкретни, тъй като изброените са процеси, които преливат едни в други. Разделението е условно и единствено служи да представи логическата връзка между стъпки и елементи.

В предходните статии анализирах продажба в случай на загуба, продажба в случай на печалба и процеса чакане. Днешната тема е купуването – как да НЕ го правим и как да го правим.

Да купим е най-лесно. И въпреки това дори там се проваляме. При това го правим по няколко начина:

  • купуваме твърде рано
  • купуваме твърде късно
  • плащаме твърде висока цена
  • купуваме с твърде голям дял от портфолиото
  • купуваме с твърде малък дял от портфолиото
  • най-често комбинираме поне две от гореизброените

В основата на всички тези грешки е липсата на план. А липсата на план показва, че ние не третираме инвестирането като бизнес, каквото всъщност е, а като нещо забавно, даващо тема за разговори. Нищо повече.

Инвестирането е трудно и изискващо да вървим срещу нас самите. Вървейки срещу себе си, ние първо спираме да правим каквото не трябва и чак след това започваме да правим каквото трябва.

Затова нека да видим какво да НЕ правим:

  • Не купуваме по слухове, новини, клюки
  • Не купуваме, защото сме вдъхновени, имаме настроение или имаме усещане
  • Не залагаме всичките си пари на една позиция
  • Не купуваме, ако нямаме план за управление на риска

Е то значи никога няма да купим. Верен отговор! Всъщност заслужаващите си сделки са много по-малко от привидно заслужващите си такива.

От 100 сделки, без значение подхода и времевия хоризонт, който използваме, под 5 си струват. Останалите не стават и в голяма степен ще ни гарантират загуба.

Какво да правим?

Видяхме, че разумните инвестиции са рядко срещани. Тогава как ще ги разпознаем? Преди да си отговорим на този въпрос, нека продължим с принципа на инверсията, приложен към аналитичния процес.

Ето ги и стъпките:

  • Как не искам да завърши инвестицията ми? С реализиране на перманентна загуба на капитали.
  • Защо да НЕ инвестирам? Отсяваме огромна част от лошите и посредствени инвестиционни идеи.
  • Защо да инвестирам? От малкото останали бизнеси избираме най-добрите (според нашите критерии)
  • Колко струва една акция? Оценка на компанията.
  • Колко пари да вложа? Какъв дял от портфолиото да отделим за тази инвестиция.

Всеки въпрос съответства на отделен на етап.

Твърде често пренебрегваме четири от въпросите, за сметка на третия. Вярваме, че анализът е напълно достатъчен, за да имаме печеливш инвестиционен процес.

Всеки от въпросите има важна роля и мястото му не е случайно в целия процес. Първият въпрос ни напомня за важността на запазването на капитала. Втория въпрос филтрира огромна част от „атрактивните“ възможности, а третия пресява малкото останали идеи.

Следващият ни казва какво плащаме и какво получаваме, а последният ни гарантира, че поемаме примерен риск, осигуряващ ни дългосрочното оцеляване. А както знаем, оцеляване без прогрес съществува, но прогрес без оцеляване не.

Заглуши шума, чуй сигнала. Абонирай се за Инвесто седмичен бюлетин.

Седмичен бюлетин

Как не искам да завърши инвестицията ми?

Първият въпрос изглежда безумно наивен. Затова го пропускаме. Ние тръгваме с нагласата, че сме победители или поне, че няма как да изгубим.

Ние не мислим за възможността за загуба. Та как да мислим за нещо като не подозираме за неговото съществуване?

Първият въпрос не изисква от нас аналитичните уменията на анализатор от ЦРУ. Неговата роля е да ни напомни как НЕ искаме да завърши нашата инвестиция.

Така ще продължим към следващите стъпки с правилна нагласа – цел номер едно е да оцелея.

За да НЕ инвестирам?

С този въпрос започва истинският аналитичен процес. Но той не започва с най-евтините компании според PB, PE и други условно (без)полезни съотношения.

Всяка компания е бизнес. Всеки бизнес се управлява и притежава от хора. Всички тези хора набират капитали, за да развиват бизнеса си.

Какво ни казва това? Това е първият филтър на аналитичния процес, който важи за абсолютно всички индустрии без изключение (варират само като проценти според размера на компанията и индустрията, в която работи):

  • Skin in the game – купувайки дори една акция, ние сме съдружници в бизнеса и поверяваме на някой друг да управлява нашия капитал. Ако този някой друг не притежава дялове от бизнеса, той е мотивиран от кратковременни изгоди като заплата и бонуси. Тоест следва се политическия подход – минимални, но достатъчни усилия, за да ме изберат за още един мандат. Дългосрочното мислене е на заден план.
  • Адекватни пропорции на привлечен към собствен капитал – оцеляването на компанията е функция от нейната задлъжнялост. Дори наличието на невероятни печалби не може да гарантира оцеляване през кризисен период. А такъв гарантирано ще дойде. Единственият бизнес, имунизиран срещу кризи, е вече фалиралият такъв. Наличието на платежоспособност, тоест ниско съотношение на debt/equity и total assets/total liabilities, значително повишава шансовете на компанията да премине успешно през трудни периоди.

Наличието на skin in the game и адекватната задлъжнялост или по-скоро тяхната липса, много бързо премахват безброй „страхотни“ компании, продаващи долари срещу центове.

Това изречение е напомняне, че в повечето случи има причина една компания да е подценена. Особено в настоящата епоха, където всеки има достъп до (почти) една и съща информация, следователно и (почти) всеки знае, че компания Х е подценена.

Това знание не ни носи никакъв аналитичен edge и категорично не е достатъчно да вземем обосновано инвестиционно решение.

От 1000 компании в един сектор често остават под 30, които си заслужават да се анализират. Което ни води до предпоследната стъпка.

Защо да инвестирам?

На този етап започва нашият анализ. Тук вадим букварите по макро и бизнес анализ, графики на ценовите движения и картите Таро и започваме да търсим най-добрата инвестиция.

Аз използвам топ даун подхода, комбиниран с трифекатата. Тази комбинация се базира на два фундаментални принципа – Теория на рефлексивността и 50/30/20.

Теория на рефлексивността

Пазарните участници са ирационални и информацията за пазара не е равномерно разпределена между тях. Пазарите са повече неефективни, отколкото ефективни и не калкулират мигновено всяко събитие в цената.

Цената, фундаментът и мнението на пазарните участници си влияят взаимно и формират един затворен цикъл. Този цикъл движи цената и създава трендове. А когато цикълът се прекъсне, следва колапс на тренда.

Фундаментът определя цената, която влияе на консенсуса, а той се отразява на фундамента.

Следвайки този принцип аз анализирам ценовото движение чрез технически анализ, фундамента чрез макро и бизнес анализ и консенсуса чрез наратив анализ.

Принципът 50/30/20

Неговият постулат е много прост:

  • 50% от движението на цената на един актив е продиктувано от голямата картина – макроикономиката. Макрото е като приливите и отливите – те просто се случват без да ги интересува нашето мнение и дали сме съзнателни за тяхното съществуване.
  • 30% от движението е продиктувано от състоянието на сектора, в който се намира съответната компанията, която ни интересува. Следвайки аналогията с морето, секторът се явява локално морско течение, което определя доколко района е подходящ за плаване.
  • 20% от движението се дължи на индивидуалната акция. Това са лодките, които са закотвени или плават в морето – те имат собствени двигатели и могат да изберат посока на плавен. Обаче накрая пак зависят от приливите и отливите и от местните морски течения.

Според 50/30/20 започвам от голямата картина, минавам през регион и/или индустрия, които ме интересуват и накрая стигам до определени компании.

Този подход работи при мен, но не означава, че е най-добрият или единственият.

За всеки аналитичен метод има изписани тонове книги. Темата на статията е да даде философска перспектива на процеса купуване, а не да изпада в технически детайли. Затова преминавам към следващата стъпка.

Колко струва бизнеса на компанията?

Всяка индустрия има своите специфики, които определят нейния анализ и оценка.

В същото време сред value инвеститорите доминира заблудата, че щом имаме margin of safety, хипотезата ни е завършена. Твърде далече от истината.

Оценката на компанията не определя колко е достоверна нашата хипотеза. Тя само показва колко струва бизнеса на компанията според заложените от нас параметри.

Оценката на компания притежава следните характеристики:

  • Оценката на компания не е качествен параметър – тя е чисто количествен и показва колко струва бизнесът. Тя не включва в себе си множество качествени и количествени параметри, които определят фирмата като добра или лоша инвестиция.
  • Оценката на бизнес е упражнение по допускания – входните параметри в уравнението ги избираме ние, което по дефиниция ги прави грешни. Целта е те да не бъдат твърде грешни.
  • Оценката служи единствено да знаем какво получаваме за това, което плащаме – тя не е достатъчна за вземане на инвестиционно решение и не ни казва каква сума да инвестираме. Тоест тя не замества аналитичния процес, нито управлението на риска.

Както в точката с анализа, тук няма да се впускам в детайли. За всяка индустрия има специфични метрики, които ние трябва да използваме.

Колко пари да вложа?

Критично важен въпрос. Аз избирам размера на експозицията си според три променили:

  • Достоверност на хипотезата – какво ниво на достоверност приписвам на анализираното събитие, тоест цената на компания Х да се повиши значително. Колкото по-вероятно е неговото настъпване, толкова по-голям процент от капитала отделям.
  • Price action – къде се намира цената спрямо значими ценови равнища. Потвърдени преходи от дисбаланс към баланс значително повишават достоверността на хипотезата ми. Следователно мога да увелича риска по позицията.
  • Оценка на компанията – не винаги купувам компании под присъщата им стойност, но когато го правя, съобразявам риска. В такива случаи купувам по-малко, за да имам свободни пари ако цената падне още. Съответно, ако компанията е много подценена, си позволявам по-смело позициониране.

Тези три променливи са взаимно свързани. Водещи са достоверността на хипотезата и прайс екшъна. Оценката на компанията влияе на фините настройки на процента риск и в много по-малка степен на крайното решение дали да купя. Дали да инвестирам и кога да го направя зависи от достоверността на хипотезата и прайс екшъна.

Дори най-лесното – да купим, се оказа трудно. И не само това. Прецизното и неотлъчното следване на всички изброени стъпки не ни дава никаква гаранция за успехи. В същото време тяхното неследване ни гарантира неуспехи.

Покупката, както останалите стъпки, се състои от малки процеси. Всеки от тях добавя по парченце от голямата картина – нашия инвестиционен процес. Той ще е непълен ако пренебрегнем дори един споменатите етапи.

Непълен процес означава по-ниски шансове да оцелеем. А без оцеляване няма игра. 

Чакай-купи-чакай-продай. Три прости стъпки, описващи играта на пазарите.  

Сподели:Investo Facebook ShareInvesto Linkedin Share

2 comments

  1. Играта на пазарите е най- скъпия психотерапевт, който човек може да си намери.
    Чудесна статия.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Седмичен бюлетин

bg_BGБългарски