Mind the Gap

Златото част 7: По-равни сред равните

В наши дни Мега банките, корпорациите и правителствата постепенно ни водят към друг тип икономика и политически режим – планова икономика с неофеодализъм.

За приближените хора на управляващата върхушка, е без значение каква компания управляват. Дори да е редовно на загуба и реално да е банкрутирала, накрая пак ще бъде спасена с парите на данъкоплатците.

Всичко това е маркетирано като Капитализъм на заинтересованите, Great Reset, Зелената сделка. В същото време се демонизират истинският капитализъм, енергията*, семейството, критичното мислене. Ще припомня мисълта на Хенри Кисинджър:

Who controls the food supply controls the people,

Who controls the energy can control whole continents,

Who controls the money can control the world.

Тя обобщава етапа, до който сме стигнали в развитието си като цивилизация – и трите параметъра са под централзиран контрол. Но най-ефективен и устойчив е контрола върху парите.

Те сами по себе си са неутрални – не са нито добро нито зло. Не самата употреба, а хората, които ги употребяват, определят тяхната функция. Те могат да се използват както за средство, пренасящо просперитет във времето и сред хората, така и за средство, трансфериращо стойност от 99% към 1% от населението.

Инфлацията безкомпромисно преразпределя капитала, следвайки закона на Парето 20/80. Резултата от този трансфер е прогресивно ширещото се неравенство.

Неравенството

Богатите стават още по-богати, средната класа стават бедни, а бедните си остават бедни. Това изречение описва процеса, който се разгръща през последните 50 години. Той сам по себе си не е нещо ново под слънцето.

Ако се запознаем с историята на, която и да е от доминиращите империи, ще видим, че при всяка една в един момент се достига до значително неравенство в разпределението на богатството сред населението й.

Без значение дали става въпрос за Римската, Персийската, Испанската или Британската империя, забелязваме едно и също – в последната част на техния живот се наблюдава обезценка на парите, балони на пазарите, минимален процент от населението притежава огромна част от капитала.

В последнaта си книга Principles for dealing with changing world order Рей Далио също развива тази теза. Той доказва, че нарастващото неравенство е неизбежна характеристика от развитието на една доминираща държава. То е знак, че империята е минала своя зенит и започва да залязва.

Един от най-важните изводи от кнгата на Далио е, че ако дадено събитие не се е случило в живота ни до сега, не означава, че не се е случвало в миналото. Процесите, които описвам в серията Злато и пари, макар да изглеждат много абстрактни и непознати, са неразделна част от истоията на нашата цивилизация.

Преди да разгледаме конкретни примери как точно се увеличава неравенство в наши дни, е необходимо първо да се запознаем с няколко концепции, които характеризират неравенството – ефекта на Кантилион, зомби корпорациите и технологичните еднорози.

Ефекта на Кантилион

Икономиста Ричард Кантилион, работил през 18 век, достига до любопитни изводи, валидни и днес. Той е изследвал връзката между увеличеното парично предлагане и неговия ефект върху цените на стоките и услугите. В процеса на работа той забелязва нещо много интересно – увеличената парична маса се усвоява първо от най-близките до източника участници в икономиката.

Парите се разпространяват концентрично като затихваща вълна. Най-голям дял усвояват разположените до центъра, а до периферията не достига нищо.

Ако не са ви познати симпатягите на горното изображение, предствям ви ги по часовниковата стрелка, започвайки от 12 часа: Jamie Dimon CEO JP Morgan, Warry Fink CEO Black Rock, Charlie Munger и Warren Buffer управляват Berкshire Hathaway.

JP Morgan е най-мощната инвестиционна банка, Black Rock e компания, управляваща 10 трилиона долара активи (за сравнение БВП на Европейския съюз е 18 трилиона долара), а последните двама, набедени за най-великите инвеститори**, управляват холдинга Berkshire Hathaway.

Всички те и много други знайни и незнайни герои са първата линия бенефициенти на монетарната политика на ФЕД. И така през последните 50 години. Под тях съответно са техните придворни банки и корпорации.

Накрая на веригата са данъкоплатците, които заплащат създадените от въздуха пари с данъци и инфлация. А като награда получават все по-нисък стандарт на живот.

Вследствие от ефекта на Кантилион все повече се разпространяват компании, които работят на загуба, но продължават да съществуват. Техните мениджъри просперират благодарение на това, че са много близо до източника, който създава парите. Те са на правилното място в правилното време. Това обаче не оправдава тяхното съществуване. То е в противоречие с икономическите закони.

Този тип фирми има специално място във финансовата митология и се наричат Зомби корпорации.

Зомби Корпорации

Това не е история за хаитянско вуду или живи мъртви. Говорим за компании, които според преподаваните ни в училище икономически закони, не би трябвало да функционират.

Това са хронично губещи предприятия. Тяхната печалба не може да покрие задълженията им. Ако физическо лице или малък бизнес изпадне в такава ситуация, банката взема гаранцията по кредита. Така трябва и да бъде. Ние имаме ангажимент към банката и сме приели условията и. Ако не сме способни да го спазим, трябва да си поемем последствията.

Това е свободен пазар – място, където всеки е отговорен за решенията си и си поема последствията от тях. И това правило би трябвало да важи както за собственика на пекарната на ъгъла, така и за собственика на интернационална корпорация.

При зомби компаниите ситуацията е друга. Те са реално фалирали бизнеси. Само че техните мениджъри и собственици са преближени или направо част от върхушката и са поддържани живи, благодарение на достъпа до евтино финансиране. Единствено рекордно ниските лихви прави възможно обслужването на техните задължения.

Евтиния капитал се използва също за share buybacks. Това е отличен знак, че висшите мениджъри са shareholder friendly. Обаче важи единствено за печеливши бизнеси. При фактически фалирала компания, изкупуването на собствени акции само надува техните цени. Това оставя впечатление на инвеститорите, че тези фирми са добра покупка. Което допълнително вкарва гориво в огъня и цените още повече се покачват.

В същото време във финансовите отчети на тези компании всеки може да види колко щедро се възнаграждават техните висши мениджъри за „успеха“ си. Техните бонуси и заплати често са свързани с ръста на акциите на тяхната компания. Това е много порочна практика. Бонусите и компенсациите трябва да са свързани единствено с добавената стойност към бизнеса, а не с цената на акцията. Но това е в един идеален свят.

Зомби корпорациите са относително ново явление. Споменавам ги, за да дам пример как неравенството се стимулира директно от ФЕД. През изминалите две години броя на такива фирми се увеличи, а в същото време мерките против Къ(20-1) съсипаха малкия и среден бизнес като позволиха на големите компании да консолидират още повече капитали и власт в себе си.

Зомби компаниите са само един от белезите на разширяващото се неравенство. Идва ред да се запознаем със следващото същество от финансовата митология.

Заглуши шума, чуй сигнала. Абонирай се за Инвесто седмичен бюлетин.

Седмичен бюлетин

Еднорози летят над дъгата

Другар на зомби компаниите са еднорозите. Както зомбитата, така и еднорозите, са фалирали компании, които съществуват благодарение на Кантилион ефекта.

Разликата идва от това, че зомбитата някога са били печеливши бизнеси, но поради различни фактори стават перманентно губещи. Еднорозите са нови компании, опериращи главно в IT сектора и от създаването си никога не са излизали на печалба. Просто около тях се създава мит на нещо ново и изключително, което ще промени света тотално (понякога мита наистина става реалност). Той се разпространява със светлинна скорост и въвлича масовия инвеститор, който се влючва в безумни IPO и SPAC листвания.

Те следват прости и доказани стъпки. Първо се създава бизнес, който поне на думи е много печеливш. Първите капитали идват от Venture Capitalist компании, които от своя страна получават финансиране от Мега банките. Този процес трае докато се натрупа критична маса капитали.  Те са необходими компанията да се листне на NYSE. Там падат големите пари за техните основатели, мениджъри и venture фондовете.

Около тези фирми често се създава ореол на уникалност, който привлича инвеститорите като мухи на мед. Обаче накрая излиза, че инвеститорите са се лепнали не на мед, а на другото любимо лакомство на мухите. Ето и пример.

We Worк е еквивалентът на Air BNB за офис площи. Концепцията е страхотна. Реализацията също, но само от гледната точка на собственика.

Това е компания, чиито маржове на печалба са в пряка зависимост от лихвите не ФЕД. We Worк купуват недвижими имоти на топ локации чрез ипотечни заеми. При лихви под един процент и достъп до неограничено финансиране е лесно. Но дори и тези две превилегии не стигат, за да направят компанията печеливша.

Не съм забравил как Къ(20-1) удари всички бизнеси в сферата на офис площите. Обаче We Work още преди пандемията имаше проблеми в изобилие. Пандемията просто ускори неизбежното – видя се, че царят е гол.

Компанията всяка година е на устойчива загуба. Излиза на брутна печалба, обаче Selling and G&A expenses я изяжда и са на брутален минус постоянно. А тази част от разходите крие много любопитни неща. Това често са разходи за частни самолети, яхти, и имения в полза на мениджърите и собствениците, които компанията плаща. Или по точно казано – плащат ги акционерите.

Съосновател и CEO до Октомври 2019 е Адам Нюман. За невероятното си постоянство да харчи пари на акционерите и да подържа компанията на загуба, той е принуден да подаде оставка. Като благодарност за положените усилия той получава 1.7 милиарда долара компенсация и остава назначен като консултант с 46 милиона долара годишна заплата.

Горният пример е емблематичен за лицемерието на системата. Ако един среден или дребен предприемач се провали по същия начин, той ще фалира и вероятно ще бъде съден от кредитори и акционери. Но другаря Нюман не е дребен бизнесмен, а е свързан със ситемата и тя го пази.

След като напуска We Work въпросният господин има нов проект – темата е крипто валути и карбнонови кредити. Както казва заглавието на една статия, посветена на този проект, говорим за измама в измамата. Наследството на Понци определено няма да умре скоро.

Сред технологичните компании има и положителни истории, които дават добавена стойност на акционерите, клиентите и обществото. Истински stakeholder capitalism, а не интерпретацията на другаря Шваб. За съжаление те не са сред доминиращите на пазара.

Мерки за просперитет – колко по-равни са най-равните

Всяко нещо, което може да се опише с числени стойности, може да се измери. Числовата мярка е количествена характеристика за процесите и явленията. Неравенството не е крайна точка, а методично разгръщащ се процес. Нека да измерим как ефекта на Кантилион се отразява на нетното богатство и приходите на пролетариата и на по-равните сред равните.

Нетно Богатство

Богатството не е равномерно разпределено. Както много параметри в комплексни системи, то следва закона на Парето 80/20, но в много крайна версия. Долната графика ясно го показва:

Ще дам още по-ясен контекст, за да се разбере как е разпределено богатството. Графиката съпоставя състоянието на тримата най-богати американци към 2019 година (разликата днес е още по-драстична) спрямо долните 50% от населението, базирано на богатство.

Да видим как Къ(20-1) пандемията се е отразила на най-богатите.

Приходите

Разпределението на нетното богатство е очевидно. Нека сега да разгледаме с какви темпове нараства възнаграждението в различните категории. Представената графика е за периода 1979 – 2017 година.

Разбрахме, че 0,1% стават много по-богати. Вероятно това се дължи на факта, че работят повече и дават повече добавена стойност от останалите. Да видим дали е така:

На горната графика ясно се вижда, че производителността на един работник се увеличава прогресивно през 70 години. През първите 20 години заплатите нарастват със същото темпо. Обаче след 1971 година двете стойности се разделят – производителността продължава устойчиво да нараства, но заплатите едвам да се покачват. И така през следващите 50 години

През 60те години е било достатъчно само единия родител да работи, а доходите са били достатъчни да се издържа семейство с две деца. Тук говорим не за изпълнителен директор, а за водопроводчик или дърводелец. С доход от една заплата е било възможно да се купи еднофамилна къща, а за изплащането й са били необходими по-малко от 10 години.

Следващите две десетилетия нещата се променят – вече е необходимо и двамата родители да работят, за да издържат семейството. Все още те имат възможност да живеят добре и да заделят пари. Обаче това се променя през 90те години, когато доходите вече стигат едва да се свържат двата края.

А през новия век те вече и за това не стигат. Идва на мода използването на кредитни карти. Когато заплата свърши, картата влиза в играта. И така сме във вечната въртележка на кредитите. А както знаем, те са пристрастяващи.

За същия период от 70те години до днес заплатите на CEO са се покачили със 940%, докато на обикновените работници с 12%. През 1965 година съотношението на заплатата на CEO към тази на най-младшия работник е било 21:1, а днес е 320:1. Това са средни стойности за всички индустрии.

За финал на да видим как се представят Мега банките и техните директори спрямо средната минимална заплата:

Мега банките са първите, които усвояват новосъздадените пари от ФЕД, а работниците са последни на опашката. Горната графика категорично показва ефекта на Кантилион, че работи безотказно.

Заключителни размисли

Есенцията на неравенството се сумира прекрасно със следния цитат от дистопичните клипове на World Economic Forum (WEF).

And that’s all about getting the right people in the right place at the right time.

Цитата е извадка от видео посветено на Great Reset. Правилните хора, на правилното място в правилното време  означава, че не уменията, знанията и креативността са ключa към успеха, а близостта до създателите на системата единствено има значение. Ефекта на Кантилион в действие.

Обаче не всички се оказват на правилното място в точния момент. Ще ви представя графика, която провокира много размисъл. Обърнете внимание на годината, в която кривата започва рязко да се покачва – 1971 година. Тогава златният стандарт е окончателно премахнат.

Графиката повдига много въпроси – дали е просто корелация между двата параметъра или има и причинно-следствена връзка.

Връзката между премахването на златния стандарт и нарастването на броя на затворниците на пръв поглед изглежда невъзможна. Прилича на зависимостта между горските пожари и продажбите на сладолед през най-горещите летни дни. И двете са в пика си, но това не означава казуалност между двата параметъра. В случая обаче има връзка и тя е признак за дълбоките проблеми на системата. Една от причините е смяната на монетарния ред през 1971 година.

Парите са задължителни за функционирането на едно глобално и проспериращо общество. Те съхраняват стойност и пренасят плодовете на нашия труд във времето. Обаче точно това липсва в наши дни. Ние притежаваме пари, които са стабилни единствено в загубата си на стойност.

Качеството на парите е в пропорционална зависимост с обществените ценности. Ако парите ерозират и обществото ще ерозира.

Проследихме как вълните се разпространяват и създават още и още вълни – това са ефектите от новия монетарен ред, установен след 15 Август 1971 година. Те са взаимносвързани и се подхранват едно друго. Резултатът е порочна система, водеща до колективно обедняване на средната класа, концентрация на капитали и власт в най-богатите, а бедните си остават бедни.

Но нека не забравяме, че всяка криза е възможност. В следващата част ще видим как да се предпазим от последствията (дългове, инфлация, неравенство), а за по-приключенски настроените ще има идеи как да се възползваме от системата.

*енергията – става въпрос за енергията извлечена от фосилни горива и ядрено гориво. Зелената сделка е невъзможна без енергията необходима за производството на ВЕИ централи и инфрастуктура. Суровините като мед, цинк, никел, сребро необходими за това производство също са дефицитни. Няма как да се реализират плановете за carbon zero без фосилни горива и суровини. Друг е въпроса, че точно същите хора, които демонизират в медиите тези индустрии инвестират точно в тях.

**най-великите инвеститори – Бъфет и Мънгър са нарицателно за успешни инвеститори. Аз съм научил много от тях и определено симпатизирам на Мънгър. Неговия Алманах е задължително четиво. Но култа около тях ми идва в повече. Никой от нас не може да инвестира като тях: те почти винаги имат достатъчен дял в компаниите за да имат поне един директор в борда, а често купуват цели компании; те имат контакти навсякъде, което в техния случаи прави четенето на финансови отчети (почти) безмислено. Те постигат частичен или пълен контрол над компаниите, които придобиват и боравят с инфомация недостъпна за 99 процента от инвеститорите.

Сподели:Investo Facebook ShareInvesto Linkedin Share

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Седмичен бюлетин

bg_BGБългарски